Когато любовта боли :
Истината за емоционалното и физическото насилие във връзките
,,Но той никога не ме е удрял …“
Това е едно от най-честите изречения , които чувам от хора , останали дълго време в болезнени и разрушителни отношения.
Когато говорим за насилие във връзките , повечето хора си представят синини ,шамари и физическа агресия . Но през годините в работата си съм срещала много хора,които никога не са били удряни ,а въпреки това са носили дълбоки рани от отношенията ,в които са живели.
Именно затова емоционалното насилие е толкова опасно – то не оставя видими следи по тялото ,но може да остави дълбоки рани в самочувствието , идентичността и способността на човек да вярва на себе си.
Най-тревожното е , че жертвата дори не осъзнава какво се случва .
Тя не казва :
,,Насилват ме“
Тя казва :
,,Може би съм прекалено чувствителна.‘‘
КАК ЗАПОЧВА НАСИЛИЕТО ?
Почти никога с агресия.
Ако един човек покаже истинското си лице още на първа среща , малко хора биха останали до него.
Затова насилието обикновено започва под формата на любов , внимание и силна емоционална близост .
След това постепенно се появяват :
- Критики , представени като загриженост ;
- Ревност ,представена като любов;
- Контрол ,представен като защита ;
- Огарничения , представени като грижа.
Фрази като:
,,Казвам го за твое добро.‘‘
,,Никой няма да те обича така,както аз.‘‘
,,Ти винаги разбираш погрешно.‘‘
,,Всички проблеми идват от теб.‘‘
започват да стават част от ежедневието.
Промяната е толкова постепенна,че човек рядко забелява кога е преминал границата между любов и психологическо подчинение.
Най-опасната форма на насилие не е крясъкът
Това е съмнението.
Много хора смятат ,че най-болезнени са обидите.
Всъщност най-разрушителният ефект идва тогава,когато започнеш да се съмняваш в собственото си възприятие за реалност.
Постепенно започваш да си задаваш въпроси :
- ,,Дали не преувеличавам ?‘‘
- ,,Дали наистина проблемът не е в мен?‘‘
- ,,Може би съм твърде емоционален човек?‘‘
- ,,Може би той е прав ?‘‘
Това е моментът,в който насилието вече е проникнало дълбоко.
Защото когато човек загуби доверие в собствените си усещания,става все по-зависим от чуждата преценка за себе си.
Защо жертвите остават?
Това е въпросът ,който обществото задава най-често.
И може би най-несправедливо .
Защото хората не остават заради насилието.
Те остават заради надеждата.
Надеждата ,че ще се върне човекът,в които са се влюбили.
Надеждата,че всичко ще стане както е било в началото.
Надеждата,че ако бъдат по-търпеливи,по-разбиращи ,по-спокойни или по-любящи , нещата ще се променят.
Това,което често не разбират,е че живеят не с реален човек пред себе си,а със спомена за неговата най-добра версия.
Травматичната привързаност : когато болката започне да прилича на любов
Един от най-малко обсъжданите механизми е така наречената травматична привързаност .
Тя се създава,когато периодите на обич и близост се редуват с периоди на унижение,отхвърляне или агресия.
След всяка криза идва помирение.
След всяка обида – извинение.
След всяко нараняване – обещание.
Именно тази непредвидмост създава силна психологическа зависимост.
Човек започва да чака добрите моменти така,както жадният чака вода.
Парадоксално е,но понякога най-трудно се напуска връзка ,в която има малко любов ,а не никаква .